Един от основните search terms, който води до скромното ми блогче през последните дни, е:
sex s jivotni
Това леко ме учудва, защото подобен израз е чужд на фразеологията ми и едва ли се среща и ще се срещне някога в този блог. Явно обаче по някаква причина словоизлиянията ми подтикват към зоофилия. А, току-що произведох още една ключова думичка, която може да се окаже благодатна за привличане на кликове 
Днес се замислих, че аз и моето поколение (за което впрочем понякога съм склонен да мисля като за “изгубено поколение”) сме минали точно в най-трудните си и проблемни години през един доста интересен период от историята. Закачихме малко от зрелия соц – вярно, не усетихме пълната му прелест, но хванахме поне дотолкова, че да чувстваме нашите батковци неформалите от края на 80-те близки по дух (кога за последно си пуснахте “Ревю” или “Нова генерация”?). После дойдоха политически промени, каквито поколението на нашите родители не е и сънувало. Преживяхме поне две гладни зими – Лукановата и Виденовата, с екстри като купони, режим на тока, хиперинфлация, студ, кафе 2-ра цедка и т.н. Преживяхме и две площадни революции, еуфорията от първите години “демокрация”, пълния разцвет и залез на явлението “мутри”, стрелби по улиците, масовото навлизане на всякакъв вид наркотици, появата на Интернет, глобалното пренареждане на картите в световен мащаб… Въпреки своите трагични измерения, последните 16-17 години приличаха повече на нещо като фарс, цирк, карнавал, театър на абсурда със зашеметяващи и смени на ролите, спиращи дъха перипетии и парадоксални обрати в действието. Жалко само, че не се намери големият творец на нашето време, който да запечата историческия момент. Ако духът на времето беше отразен по някакъв начин в литературата или киното, бъдещите поколения щяха да имат много храна за размисъл. За жалост, родните творци (с малки изключения, разбира се) през последните десетилетия се делят на три основни категории. Основната светогледна теза и визия на всяка категория може да бъде изразена по следния начин:
Категория 1) Ех, колко хубаво беше преди, когато нямаше хора да ровят по кофите и не съществуваше престъпност! Днес навсякъде слободия, немотия, няма карти за почивка на море, младежта е станала ужасна, държавата не се грижи за нашего брата културтрегера и интелектуалеца /последното е изречено със зле прикрита носталгия по ведомствените станции, барчета и ресторанти на културните деятели от времето на социализма/. В подкрепа на тезата се снимат сериали от рода на “Дунав мост”.
Категория 2) По времето на социализма се беше възцарил адът на земята. В подкрепа на тезата се пишат книги и снимат филми, най-вече за 50-те години на 20. век, в които се лее кръв и сперма, бащи изнасилват дъщерите си, а охранени партийни функционери със сатанински смях похапват печено човешко. Отвратителните картини се повтарят, докато читателят или зрителят изпадне в тежка депресия или поне му се догади. Когато Николай Волев направи “Маргарит и Маргарита”, това все още звучеше правдиво и интересно, но в последствие моделът беше преексплоатиран.
Категория 3) Аз съм скандален авангарден артист и правя самоцелни показни изяви, за да съм в крак с нашумелите световни арт-тенденции.
Покрай тези три основни начина, по които изкуството вижда съвремието ни и близкото ни минало, като че ли духът на времето остава неуловен. Или поне малцина са тези, които улавят нещичко от него. Накрая ще взема аз да напиша книга или да снимам филм, само дето се надявах по-талантливи хора да се сетят да го направят, и да го направят по-добре, отколкото до момента се прави.
отдавна не съм писал тук, защото нещо не намирах сили и мотивация. не че в периода на мълчание не се случваха (и продължават да се случват) интересни и важни неща. например протестите за Странджа (ГДБОП, четете ли, четете ли?). както и това, че си имам не една, а цели две нови местоработи. и че направих няколко интересни кратки излизания у нас и по света. и компютърът ми гръмна целият без харда (слава Богу).
но прекалено личните неща едва ли ще представляват интерес за някого освен за силно ограничен кръг хора. за много сериозните пък е твърде горещо. затова ми хрумна да споделя нещо по-лежерно и по-музикално, а именно пет кавър-версии на велики песни, които са ми взимали ума през последните няколко години. бих дал и линкове, откъдето съответните парчета да се изтеглят, но за това може наистина на вратите на блога ми да почукат мъже в черно. ето защо ще предоставя видеоклипчета там, където е възможно да се намерят такива. подредбата на парчетата не е класация, а просто изброяване.
1. Laibach – Across the Universe
всъщност да се каже, че “Лайбах” правят кавъри, си е чисто подценяване на подхода им към музиката. но по-добро определение ми е трудно да измисля. преценете сами:
песента е от албума Let It Be, който е съставен изцяло от… да ги наречем творчески интерпретации на парчетата от едноименния албум на Beatles. за мен Across The Universe определено е най-доброто попадение сред тях, а и самият клип е ужасно силен. естествено, не може да се мине без вдъхновени момченца с арийски вид, част от заиграването на тази група с естетиката на тоталитарното изкуство. не е нужно феновете на “Бийтълс” да приемат нещата твърде насериозно и навътре. още по-малко пък феновете на Адолф Хитлер.
2. Rammstein – Stripped
докато сме на наци-вълна, не мога да не споделя и този чудесен клип:
кадрите в него са от рекламни филмчета за Олимпиадата в Германия през 1936 г. и показват как античният идеал за “здрав дух в здраво тяло” през 20. в. се радва на не съвсем здрави интерпретации. на флирт с тоталитарната естетика, както и на много други неща, “Рамщайн” очевидно са се учили от “Лайбах”.
не крия, че съм много по-голям фен на Депеш, авторите на оригиналното парче, отколкото на Рамщайн. но специално в този случай кавърът на германците направо отвява оригинала като ураган сламка. казват, че Мартин Гор много се смял, като чул Рамщайн-версията. да му имам композиторското самомнение!
3. Nouvelle Vague – This Is Not A Love Song (Thievery Corp. rmx)
тук става въпрос за ремикс на кавър, който сам си е почти кавър от второ поколение. трудно ми е да опиша какви незабравими мигове съм имал на фона на оригинала на P.I.L. а въпросната двойно филтрирана версия на парчето носи размазващо добра mellow/stoned атмосфера и е достатъчно силна както сама по себе си, така и в освежаващ контраст с нахъсаното темпо на оригинала.
“мостри” от песента има тук и тук.
4. Tori Amos – Smells Like Teen Spirit
Тори Еймъс винаги ми е била любимка, също както и Nirvana. а съчетанието от двете си е направо слухов оргазъм. още повече, че оригиналът на песента отдавна е изтъркан и преексплоатиран. интерпретацията на Тори ме кара да доловя отново искрената сърцевина на това парче, също както когато го чух за пръв път, преди да му бъде лепнати помпозни етикети като “химн на едно поколение” и прочие.
5. Philip Glass – Heroes (Aphex Twin rmx)
също нещо като двоен кавър. определено не е за хора със слаби нерви. но способните да издържат психо-атаката ще оценят парчето подобаващо. тук от оригинала са останали твърде малко неща и вероятно за феновете на Боуи това може да мине дори за гавра. добре, че освен на Боуи съм фен на много други неща. сред тях не на последно място Филип Глас и Афекс.
според статистиките към блога ми основните search terms, които водят хората насам, са
дебели ланци
и
радини вълнения
явно трябва да наблегна още повече на мутренско-белетристичното, за да стана популярен. а може би всичко това е във връзка с баловете и задаващата се на хоризонта кандидатстуденстка кампания. не знам.
във всеки случай тези дни ще съм на линия да вкарам още малко простотийки в блога, тъй като дъждовете ми развалят всякакви перспективи за измъкване от този урочасан град…
както и да е, до нови срещи, скъпи ми читатели!
It’s an idea, someday
in my tears, my dreams
don’t you want to see her proof?
Life that comes of no harm
you and I, you and I and dominoes, the day goes by…
You and I in place
wasting time on dominoes
a day so dark, so warm
life that comes of no harm
you and I and dominoes, time goes by…
Fireworks and heat, someday
hold a shell, a stick or play
overheard a lark today
losing when my mind’s astray
don’t you want to know with your pretty hair
stretch your hand, glad feel,
in an echo for your way.
It’s an idea, someday…
It’s an idea, someday
in my tears, my dreams
don’t you want to see her proof?
Life that comes of no harm
you and I, you and I and dominoes, the day goes by…
Днес сутринта, докато чистеше ушите на кучето ми, ветеринарният лекар ми каза, че преводачите, филолозите и въобще хората, които се занимавали с език, оставали с всичкия си доста по-дълго, отколкото другите хора. това било така, понеже при активното занимание с повече от един език се напрягали и упражнявали множество дялове на мозъка. така че браво на мен! ако продължавам в същия дух (и стига да съм жив и здрав по-дълго време, разбира се), май-май ще се откопча от коварните лапи на старческата деменция.
Другага хубава новина е, че получих обаждане от специалните пратеници на остров Тасос. живи и здрави са, времето там било напълно поносимо, не ги е ударил гръм, не ги е заляло морето и колата им не е затънала в тиня. вчера леко се бях притеснил как ли я карат. изглежда, не е лоша идеята при следващия библейски потоп тука всички да се изнасяме поне 300-тина километра по на юг. ей го къде е.
впрочем ето една снимка от Тасос от последното ни ходене там около Великден. завиждайте, както и аз в момента завиждам на тях:
преди малко ходих да гласувам. до последно не бях особено убеден дали си струва, но все пак реших да изляза навън в дъжда. защото, както си говорим с приятели от доста време, точно тези избори са много показателни. след като 15 години убеждавахме европейците, че сме много важни и необходими в техния Съюз, сега още на първите ни европейски избори ще вземе да лъсне срамната истина, че на целокупния български народ всъщност въобще не му пука за Европа (е, освен за паричките на Европа, естествено).
така че се насилих да отида да пусна своя глас, за да отсрамя поне малко аполитичните си до оглупяване сънародници. докато седях в стаичката и се чудех какво ми нашепва съвестта, видях на стената едно от онези илюстровани платна с рисунки и изрезки, които учениците правят като упражнение по география или история и псле окачват в класната стая. темата на самоделния плакат пред мен беше гръцка митология. чрез криволиците на разкривения си детински почерк някакъв петокласник или петокласничка ми съобщаваше, че митовете са разкази за свръхестествени същества и събития от неопределеното минало. древните, обясняваше детето, всъщност не вярвали напълно на тези истории, но се уповавали на тях, защото единствено те били в състояние да обяснят настоящето. иначе, ако вярата изчезнела, настоящето щяло да се разпадне.
а до каква степен нашето собствено минало се е превърнало в мъглява свръхестествена величина, размислих се аз, докато попълвах бюлетината. до каква степен разчитаме на него, за да ни обясни неясното и постоянно застрашено от разпадане настояще? можем ли да тълкуваме света около нас? уповаваме ли се на митове? гласуваме ли за митове?
в крайна сметка човекът, за който гласувах, май няма да влезе в Европарламента…
според разните определения на музикални критици, сайтове от рода на last.fm и други, музиката на cLOUDDEAD била експериментален хип-хоп. може. никога не съм бил силен в определенията с една дума. факт е, че се прави от две MC-та и един DJ, което я доближава до идеята на хип-хопа. само че музиката, която диджеят прави, граничи със сюррреалистичното, а текстовете, които вървят на речитатив върху нея, са действително безумни – и същевременно разбуждат въображението по някакъв особен начин:
“mom, i’ve kept a razor under my tongue
since i was a small toddler with a tight belt.
i haven’t been able to kiss a woman with an open mouth my friend
’cause i’m afraid that i’d split her lip.
is that sick?”
“there’s something to the fading of faith.
my whole childhood was the broken guitar
and my sister’s silly yellow blanket.
now i carry slender and sexy curved sledge hammers
to break the bricks i bought.
i should have never went to college,
but took a trip to Costa Rica to cut rainforests to choke myself.”
“sunset is an all-day process…”
“I’ve been consumed by my own wrath…
rejecting the truths which I’ve been served”
всичко това някакси не ми прилича на нещата, за което пее един 50 cent или дори един 2pac. ако става въпрос за хип-хоп, то това е едно доста свеобразно разбиране какво трябва да бъде хип-хопът. може би щеше да е по-добре, ако подобно разбиране беше надделяло като тенденция в развитието на т.нар. рап-музика. някои наченки на тази тенденция могат да бъдат проследени в изкуството на американските чернокожи дълго преди да се избистри рап-субкултурата: например текстовете на Джил-Скот Херън, рецитирани в речитатив под съпровод на бонго, са един своего рода също толкова личен и социално ангажиран прото-хип-хоп.
като си говорим за социална ангажираност, не можем да не споменем, че един от тримата пичове, Yoni Wolf, е запален веган. това си личи и от интервюто, което той е дал за сайта на организацията PETA. не че само по себе си това го издига на пиедестал в очите ми. но човекът успява да обоснове позицията си с необичайни за поп-културата интелигентост и сладкодумие. от интервюто стават ясни и анти-консуматорските нагласи на цялата група. подобно отношение си е направо свежа струя в една медийна среда, където гангста-рапъри с дебели ланци постоянно ти надуват главата с фукните си относно жени, коли, шампанско и кока.
p.s. освен това триото имат и един Peel Session, който според мен е най-доброто, правено от тях. a артистите, които са били на гости на Джон Пийл, винаги са били “от наш’те”.
В един друг блог попаднах на доста интересна и смислена статия относно писането на дипломна работа. С повечето неща в нея съм съгласен, особено с разсъжденията за компилативния и изследователския труд. Съветите как да се подходи към задачата също са добри и очевидно са дело на човек, който вече е защитил дипломна работа и вероятно работи върху нещо по-сериозно, например докторат.
Има само един момент, който леко подразни зрението ми, макар и само мимоходом:
Най-добрият вариант е едно по-добре устроено общество, в което ученето да бъде работа, заплащана от държавата, в която да бъде плащано на този, който има призвание за научен работник, и в която да не е необходимо да се притежава на всяка цена един къс хартия, за да се намери място, да се получи повишение, да се изпреварят другите в конкурс.
По принцип въобще не съм привърженик на това държавата да бъде врънкана да отпуска пари за това или онова. Няма нужда да чакаме всяка финансова трудност да бъде решавана като някой ни сипва наготово парички отгоре. В някои случаи добрият стар принцип “дайте, другари, да дадем” действително не може да бъде напълно изключен от картинката. Но тази картинка е доста по-сложна и, когато казваме “нека държавата да отпусне”, е добре да сме наясно, че с това не изчерпраме проблема. Аз например бих предложил следните няколко взаимно допълващи се стъпки:
1. “Комерсиалните” специалности (право, икономика, мениджмънт и т.н.) да развият по-тесни взаимоотношения със съответния бизнес, който да черпи кадрите си измежду студентите още докато не са завършили. Такава тенденция има и сега, но не е достатъчно силна. Освен това не е достатъчно официално институционализирана – би могло самите катедри да свързват студентите си с работодатели и самите преподаватели да ги препоръчват. Сега като че ли няма абсолютно пряка зависимост между това как се представя студентът в следването си и това дали ще си намери добра работа по специалността. А, естествено, и самите учебни програми на подобни специалности трябва да се поотупат малко от праха, защото непрекъснато чета в издания от рода на “Капитал” как работодателите се оплакват от неадекватната на реалността подготовка на кадрите, набрани от студентските банки.
2. “Аристократичните”, но не толкова популярни и profit-oriented специалности (археология, философия, кореистика, индология) може наистина да получават някаква минимална държавна дотация просто заради това, че е престижно страната да произвежда качествена наука във всякакви области, включително и екзотичните. Същото важи впрочем за всички кадри от всички специалности, насочили се към чисто научна работа. Но е добре да не се спира дотам.
3. Всички специалности трябва да функционират доста по-гъвкаво от сега и да позволяват на студентите да работят без да жертват ученето си, или обратното. Какви курсове да бъдат записвани, как да се набират кредити, кога и как да се полагат изпити – това трябва да бъде максимално съобразено с предпочитанията на студента и той сам да си програмира семестъра. Така няма да има нужда някой да бъде финансово зависим от образованието си, защото всички ще намират време и начин да работят.
4. (може би най-важното) Във ВУЗ-овете е нужна доста по-широка цедка на входа и доста по-тясна на изхода. Сега, в общи линии, ситуацията е следната: в края на 12. клас се вихри яко зубрене на готови теми, безсънни нощи, стотици левове, пръснати от мама и татко за частни уроци, Радини вълнения пред вратите на Алма Матер, а след това, веднъж влезли, студентите много бързо проумяват, че четири години могат само да се чудят върху коя кълка да легнат, и пак ще вземат диплома. Тази порочна практика трява да се промени, така щото а) хем в profit-oriented специалностите да се дипломират най-вече желязно подковани специалисти, които с радост да бъдат “глътнати” от фирмите; б) хем в “престижните” и непопулярни специалности държавата да знае защо си хвърля парите и да получава срещу тях качествен продукт – наука на наистина високо ниво.
А факт е, че вече в частния сектор и без това далеч не всички гледат само хартийката и тя отдавна не е най-важна…
Спомняйки си това преживяване, откривам, че съм съгласен с видния Кеймбриджки философ доктор С.Д. Броуд, че “ще бъде добре да разгледаме по-подробно от досега теории от типа, който Бергсон предлагаше във връзка със спомена и сетивните възприятия. Предположението е, че функцията на мозъка, нервната система и сетивните органи е като цяло елиминираща, а не продуктивна. Всеки човек във всеки един момент е способен да запомни всичко, което му се е случило, и да възприеме всичко, което се случва във всяка точка на вселената. Функцията на мозъка и нервната система е да ни предпазва от пренасищане и объркване от тази маса предимно ненужна и неуместна информация, като оставя отвън по-голямата част от онова, което иначе бихме възприемали или запомняли във всеки един момент, и ни оставя само малка и подбрана част с вероятна практическа полза.” Според тази теория всеки от нас потенциално е идентичен със Съзнанието като цяло. Но доколкото сме животни, от нас се иска да оцелеем на всяка цена. За да бъде възможно биологическото оцеляване, Съзнанието като цяло трябва да премине през задържащия клапан на мозъка и нервната система. Това, което излиза от другия край, е мизерното църцорене на онзи тип съзнание, който би ни позволил да оцелеем на тази конкретна планета. За да формулира и изрази съдържанието на това ограничено съзнание, човекът е развил онези символни системи и имплицитни философии, които наричаме езици. Всеки отделен човек е едновременно облагодетелстван и жертва на лингвистичната традиция, в която се е родил – облагодетелстван е, доколкото езикът му осигурява достъп до опита на другите, и жертва, доколкото в него се затвърждава убеждението, че това ограничено съзнание е единствено възможното; и тъй като се изкривява представата му за действителността, така че той е склонен да приеме понятията за информация и думите за реални неща. Това, което на езика на религията се нарича “този свят”, е вселената на ограниченото съзнание, изразено и сякаш вкаменено от езика. Различните “други светове”, с които човешките същества отвреме-навреме влизат в контакт, са елементи от тоталността на осъзнаването, което е функция на Съзнанието като цяло. Повечето хора, през по-голямата част от времето, познават само онова, което минава през задържащия клапан на мозъка и бива миропомазано за реално от местния език. Някои хора обаче сякаш са родени с един вид байпас, който им позволява да заобикалят задържащия клапан. Други могат да получат временни байпаси или спонтанно, или в резултат на нарочни “духовни упражнения”, или чрез хипноза, или с помощта на наркотици. През тези байпаси преминава, наистина възприятието за “всичко, което се случва навсякъде във вселената” (защото байпасът не премахва задържащия клапан, който все още изключва тоталното съдържание на Съзнанието като цяло), но нещо много пълно и най-вече напълно различно от внимателно подбрания утилитарен материал, който нашият ограничен индивидуален ум смята за пълна, или поне достатъчна картина на света
Олдъс Хъксли, “Дверите на възприятието”, прев. от англ. Зорница Димова, С.: ЛиК, 1999, стр. 28-29
