Днес се замислих, че аз и моето поколение (за което впрочем понякога съм склонен да мисля като за „изгубено поколение“) сме минали точно в най-трудните си и проблемни години през един доста интересен период от историята. Закачихме малко от зрелия соц – вярно, не усетихме пълната му прелест, но хванахме поне дотолкова, че да чувстваме нашите батковци неформалите от края на 80-те близки по дух (кога за последно си пуснахте „Ревю“ или „Нова генерация“?). После дойдоха политически промени, каквито поколението на нашите родители не е и сънувало. Преживяхме поне две гладни зими – Лукановата и Виденовата, с екстри като купони, режим на тока, хиперинфлация, студ, кафе 2-ра цедка и т.н. Преживяхме и две площадни революции, еуфорията от първите години „демокрация“, пълния разцвет и залез на явлението „мутри“, стрелби по улиците, масовото навлизане на всякакъв вид наркотици, появата на Интернет, глобалното пренареждане на картите в световен мащаб… Въпреки своите трагични измерения, последните 16-17 години приличаха повече на нещо като фарс, цирк, карнавал, театър на абсурда със зашеметяващи и смени на ролите, спиращи дъха перипетии и парадоксални обрати в действието. Жалко само, че не се намери големият творец на нашето време, който да запечата историческия момент. Ако духът на времето беше отразен по някакъв начин в литературата или киното, бъдещите поколения щяха да имат много храна за размисъл. За жалост, родните творци (с малки изключения, разбира се) през последните десетилетия се делят на три основни категории. Основната светогледна теза и визия на всяка категория може да бъде изразена по следния начин:
Категория 1) Ех, колко хубаво беше преди, когато нямаше хора да ровят по кофите и не съществуваше престъпност! Днес навсякъде слободия, немотия, няма карти за почивка на море, младежта е станала ужасна, държавата не се грижи за нашего брата културтрегера и интелектуалеца /последното е изречено със зле прикрита носталгия по ведомствените станции, барчета и ресторанти на културните деятели от времето на социализма/. В подкрепа на тезата се снимат сериали от рода на „Дунав мост“.
Категория 2) По времето на социализма се беше възцарил адът на земята. В подкрепа на тезата се пишат книги и снимат филми, най-вече за 50-те години на 20. век, в които се лее кръв и сперма, бащи изнасилват дъщерите си, а охранени партийни функционери със сатанински смях похапват печено човешко. Отвратителните картини се повтарят, докато читателят или зрителят изпадне в тежка депресия или поне му се догади. Когато Николай Волев направи „Маргарит и Маргарита“, това все още звучеше правдиво и интересно, но в последствие моделът беше преексплоатиран.
Категория 3) Аз съм скандален авангарден артист и правя самоцелни показни изяви, за да съм в крак с нашумелите световни арт-тенденции.
Покрай тези три основни начина, по които изкуството вижда съвремието ни и близкото ни минало, като че ли духът на времето остава неуловен. Или поне малцина са тези, които улавят нещичко от него. Накрая ще взема аз да напиша книга или да снимам филм, само дето се надявах по-талантливи хора да се сетят да го направят, и да го направят по-добре, отколкото до момента се прави.
