За дипломирането и държавата

В един друг блог попаднах на доста интересна и смислена статия относно писането на дипломна работа. С повечето неща в нея съм съгласен, особено с разсъжденията за компилативния и изследователския труд. Съветите как да се подходи към задачата също са добри и очевидно са дело на човек, който вече е защитил дипломна работа и вероятно работи върху нещо по-сериозно, например докторат.

Има само един момент, който леко подразни зрението ми, макар и само мимоходом:

Най-добрият вариант е едно по-добре устроено общество, в което ученето да бъде работа, заплащана от държавата, в която да бъде плащано на този, който има призвание за научен работник, и в която да не е необходимо да се притежава на всяка цена един къс хартия, за да се намери място, да се получи повишение, да се изпреварят другите в конкурс.

По принцип въобще не съм привърженик на това държавата да бъде врънкана да отпуска пари за това или онова. Няма нужда да чакаме всяка финансова трудност да бъде решавана като някой ни сипва наготово парички отгоре. В някои случаи добрият стар принцип “дайте, другари, да дадем” действително не може да бъде напълно изключен от картинката. Но тази картинка е доста по-сложна и, когато казваме “нека държавата да отпусне”, е добре да сме наясно, че с това не изчерпраме проблема. Аз например бих предложил следните няколко взаимно допълващи се стъпки:

1. “Комерсиалните” специалности (право, икономика, мениджмънт и т.н.) да развият по-тесни взаимоотношения със съответния бизнес, който да черпи кадрите си измежду студентите още докато не са завършили. Такава тенденция има и сега, но не е достатъчно силна. Освен това не е достатъчно официално институционализирана - би могло самите катедри да свързват студентите си с работодатели и самите преподаватели да ги препоръчват. Сега като че ли няма абсолютно пряка зависимост между това как се представя студентът в следването си и това дали ще си намери добра работа по специалността. А, естествено, и самите учебни програми на подобни специалности трябва да се поотупат малко от праха, защото непрекъснато чета в издания от рода на “Капитал” как работодателите се оплакват от неадекватната на реалността подготовка на кадрите, набрани от студентските банки.

2. “Аристократичните”, но не толкова популярни и profit-oriented специалности (археология, философия, кореистика, индология) може наистина да получават някаква минимална държавна дотация просто заради това, че е престижно страната да произвежда качествена наука във всякакви области, включително и екзотичните. Същото важи впрочем за всички кадри от всички специалности, насочили се към чисто научна работа. Но е добре да не се спира дотам.

3. Всички специалности трябва да функционират доста по-гъвкаво от сега и да позволяват на студентите да работят без да жертват ученето си, или обратното. Какви курсове да бъдат записвани, как да се набират кредити, кога и как да се полагат изпити - това трябва да бъде максимално съобразено с предпочитанията на студента и той сам да си програмира семестъра. Така няма да има нужда някой да бъде финансово зависим от образованието си, защото всички ще намират време и начин да работят.

4. (може би най-важното) Във ВУЗ-овете е нужна доста по-широка цедка на входа и доста по-тясна на изхода. Сега, в общи линии, ситуацията е следната: в края на 12. клас се вихри яко зубрене на готови теми, безсънни нощи, стотици левове, пръснати от мама и татко за частни уроци, Радини вълнения пред вратите на Алма Матер, а след това, веднъж влезли, студентите много бързо проумяват, че четири години могат само да се чудят върху коя кълка да легнат, и пак ще вземат диплома. Тази порочна практика трява да се промени, така щото а) хем в profit-oriented специалностите да се дипломират най-вече желязно подковани специалисти, които с радост да бъдат “глътнати” от фирмите; б) хем в “престижните” и непопулярни специалности държавата да знае защо си хвърля парите и да получава срещу тях качествен продукт - наука на наистина високо ниво.

А факт е, че вече в частния сектор и без това далеч не всички гледат само хартийката и тя отдавна не е най-важна…